Непренебрежим плевел, който може да се отглежда като зеленчук – голям репей

Сигурно го помните най-вече от детството си, когато с приятелите си си хвърляхте сухите му плодове, които се залепват по дрехите. Благодарение на големите му листа със сигурност няма да го пропуснете никъде.

Репейът се среща по-често на сметища и насипи или по бреговете на потоци, отколкото в поддържана градина. Ако има достатъчно влага, репейът достига височина до един метър (а понякога и повече). Растението има характерни големи сърцевидни, светлозелени листа и лилави цветове, групирани в кръгли съцветия. Плодовете ѝ – кукичести семена, когато изсъхнат, се закрепват здраво по дрехите или в козината на животните и се отстраняват трудно.

Вбилковата кухня могат да се използват младите издънки, дръжките и корените на репейника, но не и листата, тъй като те са прекалено горчиви. Свежите, хрупкави издънки и обелените стъбла, от друга страна, са подходящи като зеленчук за консумация сурови или варени като аспержи. Отличен деликатес е меката част на корена, която има нежен орехов вкус. Корените на растенията се събират от есента на първата до пролетта на втората година. През този период те все още са с нежна консистенция и могат да се ядат сурови, варени или печени.

Намира приложение и в козметиката – маслото от репей се използва като средство за масаж за стимулиране на растежа на косата и при прекомерно образуване на себум. При проблеми с акне и при лечението на различни кожни заболявания като вътрешно лечебно средство се използва чай от репей. Може да се използва и като диуретик при бъбречни заболявания.

Освен „плевелния“ репей съществува и още един вид – големият ядлив репей, който ботаниците наричат с латинското наименование Arctium lappa, а под името „Гобо“ го познават жителите на цялата островна империя Япония, където той е много популярен зеленчук. Неговата ядлива част е коренът, който е тънък, месест, подобен на морков, може да бъде дълъг до 120 см и да има диаметър от 3 до 4 см. Повърхността му е кафява, а вътрешността – бяла, а вкусът му наподобява тозина пащърнак или черен корен. В Япония корените на „Гобо“ дори се сушат, смилат се на прах и се добавят към ястията. Може да се отглежда и при нас, като предпочита дълбока почва, богата на хумус и азот. Семената се засяват рано през пролетта или по всяко време през годината. Когато коренът достигне дебелината на молив, може да се използва в кухнята. Той е устойчив на студ, така че може да се консумира през цялата зима, но тъй като през зимата се изкопава трудно от замръзналата почва, е добре навреме да се изкопаят корените заедно с пръстта, да се отделят листата и да се съхранят в помещение, защитено от замръзване.

Съхраняваните корени се поддържат леко влажни, за да не изсъхнат. Изсъхналите корени не са подходящи за директна консумация, въпреки че изсъхването не променя съдържанието на веществата. В кухнята коренът се приготвя варен, пържен, маринован, сушен и смлян на прах. Най-подходящ за консумация е прясно събраният, почистен и измит едногодишен корен, настърган върху хляб с масло или друга паста – така се използва най-добре високото съдържание на полизахарида инулин, който се съдържа в корените. Благодарение на това съдържание той е идеален за диабетици. В традиционната медицина гобо се използва за лечение на стомашно-чревни разстройства, абсцеси, болки в ставите, проблеми с уринирането и респираторни заболявания, за детоксикация и прочистване, а също така стимулира регенерацията на клетките.